За имиджа

 

Сигурно сте чували твърдението, че “Окото вижда онова, което желае.” Споделям го. От психотерапевтичното ми всекидневие съм се убедила, че за нас, съвременните хомо невротикус нормалис, да виждаме онова, което Е буквално пред погледа ни, е задача почти непосилна. Още по-съкрушителното е, че това е неспособност, която остава извън съзнанието ни.

За човека, инвестирането в другото/другия на каквото и да е отношение, различно от актуалните му потребности и интереси, е в голяма степен несъзнаван процес и това предопределя ограничението му да ги възприепрема обективно. “Венецът на природата” (и това е образ), толкова горд с постиженията на цивилизацията си, почти напълно е загубил способността си да вижда света такъв, какъвто е.

Всъщност, всяко нещо просто Е. То не е нито лошо или добро, нито мръсно или чисто, нито пък грозно или красиво, нито… Бих могла да продължа тази поредица до изчерпването на повечето възможни прилагателни. Предполагам, че в мига, в който се откъснем от цялостната недвусмислена реалност на нещото, и извадим от него дори една подробност, ние го превръщаме във фон, а отделеното – във фигура. И вече сме създали образ, който има поне един задължителен белег – субективен е. Ето две от причините: изборът е индивидуално направен и психодинамично обоснован, следователно е емоционално натоварен. “Имидж” означава “образ”. Поради това че е абстракция, той, макар и част от реалността, вече е станал нещо различно от нея самата. Явно, всеки артефакт и всеки човек може и бива превръщан в образ. Способността за абстрактно мислене и фантазиране, както и различните ни психични защитни механизми преобразяват не само света, но и човека. Хипотетичните антропологични причини, довели до възникването на тази способност у хомо еректус  проф. В. Бернаскони  разглежда пространно в своя труд “Неврозата на властта”. Ние създаваме онова, което Бернаскони нарече “двусмислена реалност”. Тя е въображаемо, паралелно измерение, в което всяко нещо и всеки човек подлежат на преобразяване и превръщането им в нещо или някой, различни от оригинала, който просто Е.

Сложната система от измислици, в която живее човек, му служи точно за това: да може окото да вижда онова, което иска. И той започва да си сътворява нова, ако не удовлетворителна, то поне приемлива, но задължително желана лъжлива действителност (положителна или негативна от негова гледна точка), тъй като недвусмислената е например болезнена и поради това неприемлива за него. Силата на образите движи човешките същества във всяка област на съществуването им. Всеки избор на предмет за бита е подвластен на мнение за него, което е предварително рационализирано или несъзнателно мотивирано отвън. Рекламата е една от най-мощните делови сфери, в която ежечасно проницателни eксперти залагат капани за прегладнелите човешки сетива и сърца. Правят го хладнокръвно и пресметливо: продават ни всичко, от което често нямаме нужда, с обещанието да задоволят онова, което всеки от нас носи в себе си като безнадежден глад: за вечна и вярна любов, за безсмъртие или поне за младост до самия край, за възхищение и одобрение, за споделени топлина и близост, за потентност, радост, за разтърсващи оргазми…. Но освен в избора на най-необходимото, на силата на образите е подвластен и всеки друг наш жизненоважен избор, включително този на партньор (Отваряй си очите, мама! Мъжът/жената трябва да е…, да има…, да може…!).  Имиджовата система като че ли влияе най-опустошително върху собствения Аз-образ: обичайно той, сам по себе си, е резултат, а и автор на психодинамики, по силата на които човек  се възприема така, че поне веднъж в жизнения си път да стигне (не по съзнателно желание) до дълбока криза или психотелесна патология. 

Затова една от базисните теми, по която се работи в терапевтичния процес, неминуемо е именно тази:  „кой съм аз?“ Успяваме ли да стигнем до изчерпателен отговор? Поради причините, споменати в този текст, а и не само, да се отговори еднозначно вероятно е невъзможно. Процесът представлява внимателно разплитане на лъжовните нишки на дълго изгражданите и дълбоко уседнали в нас аспекти и на пожелателното мислене, което е не само съзнателно, а предимно несъзнавано или предсъзнателно. Струва ли си човек изобщо да се опитва да го търси? Отговорът, както и евентуалните резултати или последици, може да бъдат само и единствено индивидуална отговорност.

Автор: Весела Вътева