Загадките на начина, по който човек функционира, са предмет на множество научни дисциплини. Психологията, разбира се, е една от тях. Въпреки стремежа си да даде добрите отговори, тя често звучи отвлечено или пожелателно и се оказва безсилна да помогне в случай на нужда. А необходимост от достиженията и безспорно има. По всичко личи, те тя нараства право пропорционално на отдалечеността на съвременния човек от природната му същност в посока на задълбочаващите се емоционална чума и невроза на властта. По този път към неизбежните за него болестни състояния, той преживява множество разочарования. Налага му се да справя с тях и да продължава на търси начини да възстановява вътрешното си равновесие, което, в скръб или удовлетвореност, би гарантирало способността му да остане относително устойчив. Някои вярват, че това е същността на мъдростта и се опитват да го постигнат. Други се предават, оставят се в ръцете на богове, магове, врачки, алкохол, наркотици, по много от всичко, работохолизъм, шепи безполезни лекарства и т.н. и т.н.
За да не създам впечатлението, че ей-сега ще разкрия някаква рецепта за щастие, ще побързам да премина към по-конкретните неща. А те са свързани с ежедневни човешки трудности: състояния на обърканост, вече непоносима душевна болка или празнота, необяснимо неразумни поведения, постоянна тревожност или необоснован страх и т.н., с каквито различни хора влизат в психотерапевтичното студио (или просто си страдат, “заразявайки” по различни начини с нещастието си и околните). От Фройд насам, множество психотеревтични школи са разработвали методи за оказване на помощ. Всяка от тях е надграждала постигнатото до момента и така е разширявала възможностите за решаване на психичните проблеми. Но – колко присъщо на невротичния характер и на психотерапевтите! – рядко ще намерите някой от Великите, който да е признал чуждите достижения, особено когато става дума за различно от неговото терапевтично направление. Вилхелм Райх (1897-1957) е едно добро изключение – той неизменно изразява признателност към учителя си Фройд. Е, това не пречи на последния да низвергне “отлъчилия” се от “правата вяра” бивш свой асистент, който решава да се довери и на собствените си сетива и разум. Понеже той вижда човека такъв, какъвто е: човека=тялото, което живее своя живот, а не човека=възвишена и тайнствена Душа, затворена (по принуда някакси) в някакво (си) тяло, което, по някакви причини е мръсно и грешно. Райх нарушава и свещеното професионално правило в психоанализата да не се докосва клиента, нещо, което, в строго интелектуализираната психоаналитична парадигма, е обявено за непростително престъпване на професионалната етика (което впрочем, само по себе си, е отношение, натоварено с отричане, проекции и невротизъм). Само че той действително успява да открие нови (за онова време) обяснения и методи за работа с патологиите на невротичния характер. Така поставя началото на соматичната психотерапия. Логиката му стъпва на недвусмислената реалност на човека: човекът, т.е. тялото, помни всичко, реагира по собствени начини на случващото се и всичко съхранено, макар и неосъзнато, очевидно се проявява и влияе върху психичното и телесно състояние по закономерни начини, които и до днес продължаваме да изучаваме. Т.н. от Фройд “несъзнавано” е реално, но къде точно се намира и какво се случва с него са въпроси, на които самият той не отговоря ясно. Хипотезата на Райх е, че то е информация за (травматичен) жизнен опит, “хваната” от мускулната система и затлачена там, за да не достига съзнанието. Това е защитен механизъм, целящ да осигури относително емоционално равновесие, именно поради това, че невротичният човек прекомерно се страхува от така “забравените” преживявания (“белите полета” в личната ни история), а стремежът му е постоянно да търси (псевдо)сигурност. Тази задържана информация е част от жизнената му биоенергия, с която той не може вече да разполага пълноценно. Освен това, тя създава в него зони на напрежение, които се преживяват по различни (но не приятни) начини. В случай че така задържаните болезнени психични съдържания не бъдат “разтоварени”, местата, в които се съхраняват, рано или късно заболяват по познати и описани от медицината начини. Всяка телесна болест може да има такъв произход. В този случай говорим за соматизация на психични проблеми. Това развитие на състоянието “от здраве към болест” има няколко фази. По-долу ще се опитам да ги очертая в най-общ план.
Причините за задържането на травматичните преживявания са свързани основно (но не единствено) с най-ранното детство. Тогава човек се нуждае от грижи и подкрепа, съответни на неговите променящи се възможности да оцелява и удовлетворява потребностите си. В случай на заплаха (неволно или преднамерено проявена), живият организъм реагира по един от трите начина: бяга (отдръпва се във всякакъв смисъл и на всички нива), напада или “замръзва” (на място, от ужас, от паника и т.н.). Поради нищожните възможности на малкото дете за някоя от първите две реакции (все пак зависи от характера на заплахата, етапа на развитие, ситуацията и/или застрашителната фигура), третата се оказва най-реалистична и точно така се осъществява задържането на биоенергията и появата на т.н. “мускулни блокажи” (понеже иначе тя ще е разтоварена чрез себеизразяване и действие). Те се формират с различна степен на скованост тогава, когато външният неблагоприятен (психологически) натиск е продължителен и постоянен. Нетравмираните мускули са с добър тонус, без да са нито отпуснати, нито много напрегнати. Кожата там е топла и с нормален цвят. Причината този въпрос да е толкова важен, е в основната житейска задача на човешкото същество: да се грижи за своето благосъстояние, т.е. да живее в ритъма на глада си за различни неща. Този ритъм има следната последователност: липса/потребност – движение – задоволяване – отпускане. На физично ниво това означава постоянно преминаване от състояние на напрежение към състояние на отпускане. Първото се преживява като неудоволствие, а второто – като удоволствие. Ако не успява да живее в този ритъм, човек неминуемо започва да усеща (почти) постоянно напрежение, да се чувства неудовлетворен и, рано или късно, стига до аналогична на проблемите, които са му пречинили да го прави, болест. Последната е всъщност изява на едно преобладаващо за човека с невротичен характер състояние – или на относително постоянно напрежение (симпатикотония) или на относително постоянна отпуснатост (парасимпатикотония). Всяко от тях е резултат от силно изкривената от фиксираната характерова структура на човека действителност, която му пречи на следва здравия си ритъм на живеене, споменат по-горе. Функционирането е нарушено – първо на психично, а после и на соматично ниво, което от своя страна влошава първото и така той се оказва в омагьосания порочен кръг на постоянно страдание и неудовлетвореност.
Трябва да уточня, че тези т.н. “нива” разбира се не съществуват независимо и отделно едно от друго: всяко душевно състояние може да бъде описано в подробности от гледна точка на всяка наука, изучаваща различните аспекти на живия човек.
С какво ни помагат прозренията на Райх? Първо, те ни предоставят ключ към разбирането на генезиса на заболяванията. Второ, подсказват как да работим за да възпрепятстваме задълбочаването на проблемите, да подпомогнем стабилизирането, а после и формирането на нови жизнени нагласи на човека със заявени проблеми. Тук вече идва постигнатото от Ал. Лоуен (американски психотерапевт, р. 19..) и В. Бернаскони (швейцарски психотерапевт, р. 1944 г.). Първият разработва принципите на биоенергетична и психологична работа с различните видове характери. Терапия на петте движения на Бернаскони, пък, интегрира, ревизира и обогатява постигнатото, разработва психоантропологична хипотеза за причините, довели до възникване на невротичните характерови структури. Тя дава възможност, чрез разбирането си за моделите на ‘здраво срещу болно” в междуличностната комуникация (неврозата на властта), да се постигане качествено ново, значително по-малко невротично състояние. Към тези възможности на неорайхианската теория и практика е нужно да добавим и разбирането на Бернаскони за различните личности (маските), чрез които човек се представя пред света. Те, впрочем, добавят още мускулни напрежения към основните, фиксирали характеровата структура.
Степента на възстановяване на относителното здраве зависи от дълбочината на терапевтичния процес, който човек решава да преживее с помощта на терапевта си.
Защо говорим за “психология на тялото”? Като имаме предвид изложеното горе, надявам се, става по-ясно защо психологичната работа в една неорайхианска терапия обикновено е тясно свързана с всичко, което е израз на психодинамиката на проблемите: дишане, стойка, походка, мускулни напрежения, глас и интонация, израз на лицето, жестове, реч, способност за различни видове движения, общуване, трансферни преживявания, фантазии, потокът на съзнанието и т.н. Анализира се и онова, което отсъства, за да се стигне до сърцевината на неврозата. Човек работи не само по когнитивните си модели, но и с чувствата, емоциите, сексуалността, поведението си. Постепенно, с напредването на процеса на разширяване на съзнанието, напреженията първо се осъзнават, после намаляват, някои изчезват напълно; намалява или изчезва затлачената енергия, подхранвала тревожността, мислите се проясняват и подреждат, емоциите се освобождават, чувствата стават по-съответни на актуалната действителност, сексуалността се отърсва от сковаващи я фантазии, нагласи и блокажи, поведението става по-хармонично на потребностите. Но всичко това става по един дълбоко емоционален, “разказан” от “мен самия=аз, тялото” начин. Едва ли има друга терапевтична теория и практика, която да дава възможности за такава пълноценна психологична работа. Когато придобием личен опит в нея, естествено идва въпроса: “А каква друга психология може да има, когато всичко, което съм аз е физиката ми, с всичките и присъщи функции, една от които е психиката ми?”
Психотерапевтичният опит сочи, че има закономерности между натоварените с психични съдържания области, съдържанието на травмите, индивидуалните морфологични особености и характеровата структура на човека. Тези закономерности се разкриват в хода на терапевтичния процес. Те могат да бъдат разпознати и следвани от психотерапевти, подготвяни за такъв вид работа (каквито са и неорайхианските). Психологичната работа на телесно ниво крие и потенциални опасности за отключване на психични и/или соматични рискове за съответната характерова структура. Ето защо, отговорност на клиента е да се информира предварително за квалификацията на специалиста, с когото възнамерява да работи, както и да споделя с терапевта си начина, по който преживява случващото се с него. Разбира се, отговорност на психотерапевта пък е да работи дотолкова и дотам на соматично ниво, докъдето се простира квалификацията и опита му.
За илюстрация, прилагам описанието на моя клиентка на преживяването и при работа с усещането за стягане и постоянна тежест в гърдите (т.н. “торакален блокаж”). Състоянието и не беше резултат (все още) на органично заболяване.
Рисунка 1
Текстът и към нея гласи следното:
“Металните ребра са някакви спирачки. Спират неща, които са ми необходими. Може би първото е агресията, второто е любовта, третото е секса. Спират ме страхът от унижение, страхът от отблъскване и може би от насилие. Това виждам, когато се гледам от вън навътре.
Вътре съм аз. Виждам се като вода в малък, но много дълбок язовир. Водата е синя (символи на несъзнаваното и потребностите, бел. авт.) изпълнена със силно напрежение (понеже са задържани и незадоволени, бел. авт.). Водата бучи, вълнува се леко и притиска язовирната стена, която изглежда стара и вече недостатъчно здрава (метафора за общото усещане за мускулната броня, която стяга гърдите, бел. авт.) . Тя е сиво-бяла. Гледайки стената, изпитвам тъга и носталгия. Тя ми е дори симпатична, но усещам, че принадлежи на миналото и че трябва да се сбогуваме. Когато се отдалеча от нея, тя става сива и безизразна. Тогава виждам колко по-голяма е водата от стената.”
Ето и още един пример от работа ни с напреженията и в областта на главата:
Рисунка 2
“Нарекох го “клоака”, но то е тумор, защото клоаката се изпразва редовно, а това нещо – никога.
Този тумор ме кара да смръщвам вежди. Рядко, когато не го усещам, успявам да изпитам пълно спокойствие. Този мозъкоподобен тумор действа на сетивата ми, най-вече на очите. Той ме кара да виждам всичко от лошата му страна.
Когато мисля с него, съм разсеяна и гледам навътре в себе си. Той така иска. Туморът прави така, че да виждам миналото, настоящето и бъдещето си в черно. Опитвам се да не го слушам, но той е упорит и не спира да ми говори. Той командва почти постоянно очите ми. Не ми позволява да гледам спокойно хората в очите, постоянно ми повтаря, че аз нищо не струвам и ми сочи доказателства за това. Туморът е моят най-чест събеседник. Аз постоянно споря с него. Той е зеленикаво студен, мек, гладък, хлъзгав и умее да променя формата си. Внушава ми недоверие към хората и ме убеждава, че той е всичко, от което се нуждая.
Усещам го като остра, но не много силна болка между веждите и дъното на очите ми. Струва ми се, че той е засмукал очите ми и се опитва да ги погълне. Затова ги усещам раздразнени и като че с мигането се стремя да ги задържа на мястото им. Усещам мястото, в което той стои, като възпалено.
Той се е появил, когато съм започнала да правя “това, което трябва” по-често, отколкото “това, което искам”. С всеки компромис по отношение на желанията ми, той е ставал все по-силен и постепенно е взел контрол над мен. Той иска да го запази завинаги.
Толкова дълго съм правила “това, което трябва”, че вече съвсем не зная как да реализирам желанията си.”
В тези конкретни случаи, в контекста на подходящата психотерапевтична помощ, след като споменатите напрежения бяха осъзнати, емоционално преживяни и осмислени, те просто изчезнаха. Заедно с това се бяха променили поне малко и споменатите от нея негативни нагласи, което я отдалечи още повече от тежкото състояние на хиперфагия, в което бе живяла предишните 9 години.
В терапевтичния процес изплуват много подобни процесни преживявания, с които е нужно да се работи на различни нива докато те бъдат преодолени във възможната степен.
Ето още един пример, този път с преживяванията на млада жена, която страдаше от булимия, след работа с напреженията в краката и:
“Това беше ново за мен усещане и беше невероятно приятно. Усещах се тука и сега. Има ме! Жива съм! Реална съм! В този момент знаех коя съм, какво наистина чувствам. Усещах земята под краката си. Бях здраво стъпила на нея с цялата си тежест. Бях сигурна в себе си. В този момент усещах всичко истински и пълно. Мен ме имаше, теб те имаше, ние говорехме, чувствах се страхотно.
Преди като че ли летях. Уж бях стъпила на земята и я усещах, а в същото време се преживявах някак въздушна. Уж ме има, но всъщност не съществувах реално. Не знаех коя съм и какво точно чувствам. Няма усещане за реалност. Като че бях и не бях едновременно. Нещо се случваше в живота ми и в същото време нищо не ставаше. Ден и нощ едновременно. Аз се обърквах, не знаех какво става, на какво да вярвам, кое е реално и кое – не.
Не съм сигурна, че след сесията успях да запазя усещането си за “приземяване”, но дори фактът, че го изпитах веднъж е нещо хубаво. Така ще знам към какво да се стремя и какво искам да постигна. “
Буквалното възстановяване на усещането на тази жена за краката и, тежестта на тялото и допира на стъпалата и до земята, помогнаха много тя да си възвърне способността да се възприема цялостна и физична и това да поражда в нея добро самочувствие. За състоянието, с което влезе в терапия, следващият и разказ дава добра представа. Струва си да бъде прочетено внимателно.
“Почувствах в себе си огромна и болезнена празнина – сякаш в гърдите ми се беше отворила грамадна дупка (като фуния с правоъгълна форма, която иска да засмуче всичко около себе си). Осъзнах, че тази дупка е нуждата ми мама да ме обича. Че в мен има (и е живо) едно 4-годишно дете, което плаче и отчаяно се нуждае от топлината, нежността на мама. Дадох си сметка, също така, че това е страхотна липса за мен, която обаче няма как да запълня. Чувствах, че не мога просто ей-така да отида, да се разплача пред нея и да я помоля да ме обича, защото няма да го направи и защото сега не съм малкото дете. Също така, не мога с нищо и никой да заместя тази липса. Чувствах се осакатена, празна. Усещах, че застивам, зациклям и нищо друго няма значение за мен, освен това, което не е било, а съм имала нужда от него. Осъзнах, че не за първи път ми се случва да връщам лентата назад, да спирам в този период, когато съм на 4 и да се нуждая от мама, чакам я, а тя не само не идва при мен, но дори ме гледа отвисоко и ми се присмива, не ми говори, не ме докосва, не ме иска, не иска дори да ме пипне – все едно съм мръсно и гадно нищожество, а не сладко и чаровно детенце и ми се смее, измъчва ме, мачка ме. Та аз застивам в този период и дълго не мога да изляза от там, да се върна в действителността – просто пропадам в тази празнина на времето и оставам на дъното и с надеждата мама някой ден да напълни тази дупка с любов, аз да остана долу и просто да умра щастлива, завита с 10-годишна любов, нежност и топлина. Ще остана там на топло, ще ми е хубаво, меко, докато се задуша защото няма да има въздух и ще умра щастлива, че най-сетне съм обичана, а мама ще изравни отгоре дупката, за да не и преча, ще хване тати за ръка и ще си заминат. После ми става страшно, не искам да умирам, искам да изляза, но съм малка, безсилна, няма кой да ми помогне, да ме издърпа (по-точно да извади тази запушалка над мен), аз да изпълзя, после да сложим обратно запушалката и да се махнем от това гадно място.
През тези три дни, в които усещах липсата на мама и дупката в себе си, бях почти непрекъснато гладна (чувствах направо стържене в стомаха си), ядях за да не ме боли, да не се изтощя, защото, за да живея, да съм здрава, трябва да се храня. В същото време не исках, мразех и ненавиждах храната, нищо не ми се ядеше и не ми беше вкусно. Не виждах смисъл да се храня като нищо не ме нахранва и не ми е вкусно (един вид защо да взема нещо просто за да съм взела след като това нещо не е нещото, от което се нуждая), но пък събудих така в себе си инстинкта за самосъхранение и някакъв вътрешен разум, които ме караха да се храня и то разумно, не ми ставаше тежко и не ми беше гладно непосредствено след като приключвах храненето, а след около час след това. Минаваха ми през ум разни мисли от рода на това, защо изобщо живея; искам ли изобщо и нужно ли ми е изобщо някой друг да ме обича освен мама; не търся ли мама в Х., У., не се ли опитвам да стана беззащитно дете, за да ме обгрижват, а може би съм такава и никога не съм пораствала… Стана ми страшно, бях объркана, не виждах изход нагоре, но на последната ни сесия ти отпуши “тапата” над мен и ме освободи. През тези дни много често се ядосвах на себе си, защото си мислех да се обадя на някое от момичетата от групата и да ги помоля да ме гушнат, да ме стоплят, но после си казвах, че ако го направя ще ги излъжа, че аз имам нужда от мама, не просто от топлина и тогава осъзнах колко силна е тази ми потребност.
Част от тази празнина, която почувствах, представлява черно чекмедже в гърдите ми от дясната страна на нивото на сърцето, което е празно и в което мама е трябвало да сложи една черна кутийка – обичта и към мен, която аз да дам след това на децата си, за да запълня техните чекмеджета. Дадох си сметка, че аз не искам да имам деца, защото съм празна и няма какво да им дам, а не искам и те да се празни, да страдат, да са нещастни като мен, затова е по-добре да не създавам човеци, които ще са осакатени. Всъщност, преди толкова много исках деца, защото си представях, че носейки ми радост, ще ме направят щастлива, а аз ще ги обичам и обгрижвам и те ще са радостни. Сега осъзнавам, че не е така, че аз не мога да искам те да ме хранят, че аз съм тази, която ще трябва да ги храни и ако аз нямам храна за себе си, как бих могла да нахраня и тях. Вероятно майка ми е имала същата празнина и нужда като мен и ме е родила именно за да и стане пълно отвътре, а не за да продължи веригата, в която се предава онази малка кутийка, която видях в съзнанието си. Сега се питам: “Защо беше черна, защо не знаех какво има в нея, не я отворих, не се видях да уча на нещо децата си и да им доверявам тайната на кутийката, а просто им я давам тайно от тях, знаейки, че те ще я намерят щом им потрябва?” Струва ми се по-логично да е светла, може би жълта или розова, да може да се отваря, да знам какво има в нея и да разкажа за това на децата си, когато им я давам; да ги науча как да използват “нещото” вътре (по-точно да им споделя, аз как съм го използвала, какво съм открила и на мен какво са казали). Всъщност аз не искам черна кутия, не искам тайни, които са в мен и не знам. Иска ми се да мога да си направя една такава жълто-розова кутийка (каквото е слънцето и небето след буря), която да мога да отварям и в която да слагам хубави неща. Да се излъскам отвътре, защото се видях покрита с черна пенеста маса, а всъщност съм жълта като златен свещник и да не съм такава твърда и метално студена отвътре, а топла и мека – да разтопя тая ледена обвивка, която ме сковава и приклещва на едно място. Това е.”
Осъзнай какво усещаш или чувстваш сега, читателю. Ако нещо някъде ти тежи, със сигурност споделеното те е докоснало. А ако това е така, значи и в теб самия има нещо от тази история. Дали го осъзнаваш напълно? Това е то “психологията на тялото”.
Накрая ще добавя, че 23-годишната жена описва преживяното в продължение на няколко сесии, в които работихме основно с мускулните и напрежения в областта на гърдите. Тогава тя за пръв път отново съзнателно се свърза с инстинкта си за самосъхранение, което даде мощен тласък на възстановителния и процес (макар че поведенчески беше прекратила булимичната си практика 6 месеца преди това). В този разказ има всичко: от къде е тръгнал проблемът и, колко опустошителен за нормалната и човечност се оказа ранният и житейски опит, пълното му отцепване от съзнанието преди тя да стане готова да го преживее отново, новият начин, по който го осмисля и как това създава предпоставки за промяна на себепреживяването и бъдещия и живот; проявата на доверие към друг човек (терапевта), осъзнаването на потребностите и т.н. и т.н.
Надявам се, че тези кратки илюстрации на преживявания по време на терапия, ще кажат нещо за начина, по който се случват нещата. Всеки от нас носи в себе си цялата си жизнена история. В началото на срещата с терапевта я разказваме такава, каквато я знаем, т.е. онази част от нея, която можем да понесем “да знаем” и то във вид, който ни е някак емоционално възможен. После, с опита, който трупаме, тя се задълбочава, усложнява, но и опростява. Постепенно, от недрата на съществото ни, се наслагват изплуващите спомени, преживявания, нагласи, неподозирани емоции. Абсурдно е да се надяваме, че всичко това можем да постигнем сами. Помощта на терапевта е ключова – той ни вижда, разбира, съпреживява, придружава, подкрепя, приема или отхвърля и помага да се проветрим, разберем, осмислим и подредим. Но основното при този начин на психотерапия е, че не терапевтът ни тълкува, а ние сами разказваме и осмисляме случилото ни се. Колебаем се, лутаме се, но недвусмислено верните прозрения изплуват от самата ни дълбинна същност, в която всичко е заложено от по-мъдрата от нас природа. Въпреки неврозата.
Което звучи оптимистично.
Автор: Весела Вътева