Сигурно сте чували твърдението, че “Окото вижда онова, което желае.” Споделям го. От психотерапевтичното ми всекидневие съм се убедила, че за нас, съвременните хомо невротикус нормалис, да виждаме онова, което Е буквално пред погледа ни, е задача почти непосилна. Още по-съкрушителното е, че това е неспособност, която остава извън съзнанието ни.
За човека, инвестирането в другото/другия на каквото и да е отношение, различно от актуалните му потребности и интереси, е в голяма степен несъзнаван процес и това предопределя ограничението му да ги възприепрема обективно. “Венецът на природата” (и това е образ), толкова горд с постиженията на цивилизацията си, почти напълно е загубил способността си да вижда света такъв, какъвто е.
Всъщност, всяко нещо просто Е. То не е нито лошо или добро, нито мръсно или чисто, нито пък грозно или красиво, нито… Бих могла да продължа тази поредица до изчерпването на повечето възможни прилагателни. Предполагам, че в мига, в който се откъснем от цялостната недвусмислена реалност на нещото, и извадим от него дори една подробност, ние го превръщаме във фон, а отделеното – във фигура. И вече сме създали образ, който има поне един задължителен белег – субективен е. Ето две от причините: изборът е индивидуално направен и психодинамично обоснован, следователно е емоционално натоварен. “Имидж” означава “образ”. Поради това че е абстракция, той, макар и част от реалността, вече е станал нещо различно от нея самата. Явно, всеки артефакт и всеки човек може и бива превръщан в образ. Способността за абстрактно мислене и фантазиране, както и различните ни психични защитни механизми преобразяват не само света, но и човека. Хипотетичните антропологични причини, довели до възникването на тази способност у хомо еректус проф. В. Бернаскони разглежда пространно в своя труд “Неврозата на властта”. Ние създаваме онова, което Бернаскони нарече “двусмислена реалност”. Тя е въображаемо, паралелно измерение, в което всяко нещо и всеки човек подлежат на преобразяване и превръщането им в нещо или някой, различни от оригинала, който просто Е.
Сложната система от измислици, в която живее човек, му служи точно за това: да може окото да вижда онова, което иска. И той започва да си сътворява нова, ако не удовлетворителна, то поне приемлива, но задължително желана лъжлива действителност (положителна или негативна от негова гледна точка), тъй като недвусмислената е например болезнена и поради това неприемлива за него. Силата на образите движи човешките същества във всяка област на съществуването им. Всеки избор на предмет за бита е подвластен на мнение за него, което е предварително рационализирано или несъзнателно мотивирано отвън. Рекламата е една от най-мощните делови сфери, в която ежечасно проницателни eксперти залагат капани за прегладнелите човешки сетива и сърца. Правят го хладнокръвно и пресметливо: продават ни всичко, от което често нямаме нужда, с обещанието да задоволят онова, което всеки от нас носи в себе си като безнадежден глад: за вечна и вярна любов, за безсмъртие или поне за младост до самия край, за възхищение и одобрение, за споделени топлина и близост, за потентност, радост, за разтърсващи оргазми…. Но освен в избора на най-необходимото, на силата на образите е подвластен и всеки друг наш жизненоважен избор, включително този на партньор (Отваряй си очите, мама! Мъжът/жената трябва да е…, да има…, да може…!). Имиджовата система като че ли влияе най-опустошително върху собствения Аз-образ: обичайно той, сам по себе си, е резултат, а и автор на психодинамики, по силата на които човек се възприема така, че поне веднъж в жизнения си път да стигне (не по съзнателно желание) до дълбока криза или психотелесна патология.
Затова една от базисните теми, по която се работи в терапевтичния процес, неминуемо е именно тази: „кой съм аз?“ Успяваме ли да стигнем до изчерпателен отговор? Поради причините, споменати в този текст, а и не само, да се отговори еднозначно вероятно е невъзможно. Процесът представлява внимателно разплитане на лъжовните нишки на дълго изгражданите и дълбоко уседнали в нас аспекти и на пожелателното мислене, което е не само съзнателно, а предимно несъзнавано или предсъзнателно. Струва ли си човек изобщо да се опитва да го търси? Отговорът, както и евентуалните резултати или последици, може да бъдат само и единствено индивидуална отговорност.
Автор: Весела Вътева